Увод към увода

И те така и така, мили ми дами и господа. Пред взора ви разстелена стои една нескромна история за един скромен човечец, или една скромна история от нескромен автор. Вие си знаете, само не се отплесвайте. Важното сега е нашия настоящ обект, който, реално е странен субект - Лъвачкакий Еузейбиевич. И макар да ми се ще да обвиня нахакания автор-драскач за нетипичното прозвище на протагониста, с което претендира за оригиналност (не много успешно, бих добавил), с неохота ми се налага да се съглася, че името на горкия будала въобще не е случайно. Всъщност, за едната му половина отговорността носи заблудената му майчица - в частност неспособността и да вникне в духа на съвремието и неволна грешка, а за втората част от ненадейното му название неизменно е виновен тъпоглавия му бабешник и болното и желание да е модерна по извратено латиноамериканоафрикански маниер, с грация, като лайно под акация. Тъжна история е неговото име, почти като обида от приятел. И сега, когато сте запознати с неговото именище, което, нека подчертая, е най-важната черта в неговото описание, предполагам сте любопитни - как трябва да изглежда личност с такава бомбастичност в личната си карта? Е, там е работата, че той е ужасно обикновен. До толкова, че почти би ви станало неприятно да го гледате. Косата му...хм, тя беше от косми. И освен това беше на главата му. Най-доброто и качество доказано беше цвета и - не мога да се сетя,ама май беше кафяв. И някъде под нея бяха разхвърляни по един чифт ръце и крака, апликирани към глава и торс. Какво да ви разказвам, човек като човек. Но пък с история. А историите,досущ като хората, са претенциозни твари. Трябва им начало. И ето - Било зимата на последното лято по майския календар. Месец Студемврий, кучешко време, ама някак особено студено било. Не заради финансовокризисни проблеми в пенсионерското отопление, всички знаете прекрасно, че минус 20 градусовите пенсии се борят най-добре с 40 градусов народен гроздомицин и остават приемливи средни температури. Не. Било някак си душевно студено по бул. "Юлий Гаргарин,9тия септемвриец", по чийто прясно почистени миналогодишни преспи се влачил нашият субективен обект, поименно - Лъвачкакий Еузейбиевич. Замръзналите трагикомични сополи и повдигнати рамене,заради ръце в джобовите го карали да изглежда като онези депресирани тийн икони в музикално видео на злочестонеразбраните и раними (всъщност самодоволнодрусани)изпълнители, ходещи с 12 кадъра в секунда и снежинките се разбиват в тях. Снежинките винаги се разбиват в тях. Та, Лъвачкакий се бил впуснал в дълбочината на плитките си револвер/иционни мисли. Ох разбитото сърце (на сняг,добавече 10 ч.л. захар и 1/2 ч.ч. брашно)и мазохистичната му саможертвеност за недоразбранонедоебаната му любима (spoiler: не му дремеше особено за пундата, ама е яко да си трагично влюбен) бяха наказани от нихилистичната егоистичност на човешката несъпричастност. Дълбочината на мъката му, самотата и неразбирането, нежеланието на останалия свят да сподели чувствата му относто чувствата като цяло, го блъснали в нови плитчини на дълбоко. Но това, странно някак си, било твърде литеробуквано и той цопнал по лице, препънат, в пътното платно от дясно. Ледът под краката му отказал да носи умореното му тегло. Снегоринът бил на няколко крачки само и нямало как да спре,а греблото, със скромната си непредерчивост, не би да би да различи снежната настилка от главата на падналия човечец. Ха. Моля ви се. Самовлюбения автор не би убил този нещастник, за да постигне поредната си бърза драма, с която да размекне читателски сърца и дамски колена. Не му бе позволено, а и несретника има да се поразходи из бъдещи редове,преди да му дойде времето. И точно за това може би не си струва да си тъжен за това,което ти се причинява. Чудих се, дали и ние не сме това- идиоти с танганайско име в ръцете на пишман поет-повествовател, който е готов да ни смачка със снегорин за един добър смях. Да би да би,ама не би. По-сложно е. Живеем в творба, извън литературните стилове, неограничена от жанрова рамка и с най-големия набор персонажи,който можем да си намерим. И подяволите, прочел съм първите 100 страници и още не ми е ясно. Всички виждаме, че автора е талантлив. Дотолкова, понякога, че нищо не схващаме. Повтаряме в хор с критиците, че произведението е класика,ама не го разбираме. Затова, четете,братя! Четете! Пък вземем някой ден го разберм...